— Сега ли?

— Незабавно, Илейн.

7.

Ший стигна до дома си пеша.

Повече от два часа се влачеше от тревистата разделителна улица на булевард „Президио“ до апартамента си на Грийн Стрийт до „Уебстър“.

А подробностите се въртяха из ума му. Чернокожият се бореше с въжето. Протягаше ръка към него. Усещаше тежестта на мъжа върху раменете си, докато беше жив.

И все си мислеше, че сигурно не биваше да се хвърля към онези типове до противопожарния кран. Трябваше да стои под мъжа и да го повдига, може би тогава щеше да завърши иначе…

Още не осъзнаваше, че е станало.

Куцукаше, спираше, подпираше се къде ли не, смътно дочуваше сирени, а вдясно небето пламтеше. Засега някак не можеше да събере парчетата в съзнанието си.

В триетажната постройка имаше шест апартамента — три отпред и три отзад. Неговият беше отзад и най-горе. Не беше сигурен дали ще му стигнат силите.

Добре беше да отиде при лекар възможно най-скоро. И да се обади на полицията, макар че сигурно вече са нахлули на глутници към „Пещерата“. И все пак…

Най-сетне допълзя горе, извади ключовете, влезе и заключи входната врата. Божичко, тази ръка го съсипваше. И ребрата. Всичко.

Смъкна бутилка водка от гардероба, сипа си към двеста грама във водна чаша, прибави две кубчета лед и лъжица концентриран портокалов сок и вече надигнал чашата, тръгна към банята. Довърши питието, още преди струята на душа да се сгорещи, преди да смъкне ризата от гърба си.

Взря се в отражението си. Не биваше да пие точно сега, каза на огледалото. Трябваше да се обади в полицията, да повика лекар, все такива неща. Но тази вечер първо имаше нужда да пийне. Кой би го обвинил след такова премеждие? После под душа, да измие кръвта и да се огледа колко е пострадал. Преди лягане ще си сипе още малко, да приглуши виденията, да смекчи болката. И без това вече нищо не могат да направят.

Горкото копеле…

8.

Към три сутринта полицейските подразделения, противопожарната охрана и отделенията за спешна медицинска помощ бяха мобилизирани в Сан Франциско и целия окръг. Кметът Конрад Ейкън се обади в канцеларията на губернатора в Сакраменто и настоя да бъде мобилизирана националната гвардия и да се въведе извънредно положение. Вече регистрираха деветнадесет пожара и щетите нарастваха по-бързо от държавния дълг.

Посред нощ, Ейкън бе зарязал натруфеното си леговище в Градската палата. Предпочете да дойде в Съдебната, на ъгъла между Седмо и „Брайънт“, където бяха разположени полицейското управление, районната прокуратура и окръжният затвор. Намести се в преддверието към кабинета на Крис Лок и зае бюрото, на което денем работеше секретарката.

Кметът имаше достатъчно представителна външност, въпреки значителните за един политик физически недостатъци — ръстът му едва достигаше метър и седемдесет, а беше толкова кльощав, че според майтапчиите нямаше как да го видиш отстрани, ако не се изплези. Освен това оплешивяваше, а под лявото око и по носа имаше едро тъмночервено петно с бучка в средата.

Повечето хора му даваха поне десетина години по-малко от неговите шейсет и две. Стъпките му пружинираха от скрита енергия, сиво-сините очи пронизваха. Бе запазил всичките си зъби, при това бисерно бели, но точно сега не ги показваше в ослепителна усмивка.

При него в канцеларията бяха Лок, помощничката му Уейджър, шефът на полицията Дан Ригби, заместникът му Франк Батисте, окръжният шериф Дейвид Болъс, отговарящ за затвора и обитателите му, административният помощник на Ейкън — млад мъж на име Доналд — и лейтенант Ейбрахам Глицки, на четирийсет и четири години, син на евреин и негърка, който ръководеше отдел „Убийства“ в полицията на Сан Франциско.

Ейкън от вратата поиска Ригби да му докладва какво е положението с безредиците — кои райони са засегнати, какви са взетите мерки, колко служители контролират улиците и така нататък. Ригби беше в разгара на обясненията.

— … засега преди всичко се стараем да ограничим мащаба. Нямаме никаква надежда да овладеем положението, докато не изкараме още от нашите хора на улицата, пък и както винаги, има грабежи…

— Няма да търпим това — прекъсна го кметът. — Искам да се разчуе. Няма да гледаме снизходително на грабежите. Тук не е Лос Анджелис. — Огледа драматично събраните в стаята хора, петното на лицето му сякаш светеше. — Тук не е Лос Анджелис — натърти пак Ейкън.

— Вярно е, сър — съгласи се началникът на полицията, — но според вас как трябва да прекратим грабежите?

— Склонен съм да допусна и стрелба на месо.

Стъписването на Ригби пролича.

— Ами… не бива да правим това.

— Че защо не? Така постъпват с мародерите в Средния запад след смерчове. Защо не? Няма да допусна грабежи в Сан Франциско.

Районният прокурор Крис Лок пристъпи напред. Беше едър мъжага, поне един път и половина по-тежък от кмета и единствен от присъстващите носеше официален костюм.

— Сър, значи ще стреляте само по чернокожи. Това е расизъм.

На Ейкън определението никак не му хареса.