В тълпата крещяха:

— А така, дърпай го, дърпай го!

Всички подхванаха като молитва:

— Дърпай го, дърпай го!

А над него обесеният се мъчеше да среже въжето с ножа, но само с едната си ръка и въпреки помощта на Ший, движеше се бавно и мъчително. Не успяваше.

4.

Фотографът беше Пол Уестбърг.

На двайсет и три години, още снимаше на свободна практика и се опитваше да пробие в малките издания, в някои рекламни бюлетини. Тази вечер се разхождаше, от време на време правеше по някоя „художествена снимка“ и се насочваше на изток по северната страна на „Гиъри“, близо до кръстовището с Второ, само на два-три квартала от дома си. Зад гърба му се промъкваше здрачът. Светлината придаваше на целия град сияние на излъскана мед.

Дори в бръмченето и ръмженето по шестте платна на „Гиъри“ чу тълпата. Новина! Изумително, но той беше тук и готов. Ура!

Но светлината, тези фантастични лъчи бяха изчезнали. Слънцето се спускаше под ръба на хоризонта и на ориентираната по север-юг улица, където ставаше нещо, щеше да има нужда от светкавица. Трябваше да я закрепи и да промени блендата. Свърши това за миг, по навик, ала все пак се забави.

Направи всичко, преди да прекоси към южната страна. Ами да, там наистина ставаше нещо, митинг или някакво сбиване. Той се втурна напред между колите, изчака на разделителната ивица и пак се стрелна.

Колите спираха по дясното платно, заобикаляха, вече се натрупваше задръстване. Той направи снимка, отписа я предварително и стигна до отсрещния тротоар. Нямаше начин да види нещо през тълпата, затова се качи върху предния капак на паркирана кола.

Е, ако човек искаше да напредне в живота, можеше и да рискува.

Най-после видя какво имаше отпред.

Тълпата около него се лашкаше напред-назад и люлееше колата, на която той стоеше. Не знаеше колко време му остава, преди някой да види с какво се занимава…

Но там отпред някакво момче бе обгърнало с ръце краката на обесен и посягаше с нож към гърлото му. Господи, какъв кадър! Случва се веднъж в живота.

Ръцете му трепереха, но трябваше да фокусира обектива, трябваше да отдели тези секунди.

Ето! Вече има една.

Щрак! Още една.

Отдолу някой вече посягаше към него, развика се:

— Хванете го тоя!

Той срита ръката на мъжа, прескочи покрива на колата, отблъсна се от задния капак и се втурна да бяга. След три минути си беше вкъщи.

5.

Тълпата го наобиколи. Някой ритна Ший по коляното. Ножът падна и изтрака на улицата. Над себе си чу скърцане и гърлен звук — дълбоко „хннх“. Въжето отново бе поело цялата тежест на мъжа.

Хората, които досега държаха въжето, връхлетяха Ший. Един остана да увие другия край около стърчащ наблизо противопожарен кран.

Ший сграбчи ножа, хвърли се към най-близкия и удари с острието по ръката, държаща въжето. Онзи кресна и за миг се дръпна.

Някой пак блъсна Ший. Усети юмруците им по тялото си. Заби ножа напред, но някой го ритна по китката. Чу звука от падането на ножа. Ритнаха го по главата. Още веднъж. Мрак.

Сред далечния вой на първите сирени и неуморния вопъл на алармата, тълпата безредно се пръскаше по „Гиъри“, по пресечките на Второ, към задни дворове и между кофи за боклук. Докато се опомняше, Ший чуваше уплашени гласове, тропот на обувки. Хората се разбягваха.

Надигна се на колене и се помъчи да различи нещо пред себе си. Пребилите го мъже бяха успели да му навредят — усещаше по лицето си кора от засъхваща кръв, май имаше счупени ребра, а и лявата му ръка не беше наред. Опита се да я вдигне, но тя си висеше край тялото.

Въжето още беше вързано за противопожарния кран.

Вдигна очи към обесения, който вече имаше безнадеждно мъртвешки вид. Ший се насили да припълзи към крана. Може би още имаше надежда да спаси живота на жертвата, ако успее да разхлаби въжето. Зачовърка сплетените възли около крана, но тежестта на чернокожия мъж обтягаше въжето и нямаше как с едната си здрава ръка дори да започне отнякъде. Възлите не поддаваха.

Лявата му ръка беше туптящ, безполезен товар. Но все пак се опита да я използва — дръпна въжето с дясната, за да намали напрежението и с наранената се опита да развърже един възел.

Дръпна. Още нещо поддаде в ръката му и той неволно изпищя, причерня му пред очите и се смъкна на колене за секунда. Главата му се клатеше на раменете и докато скърцаше със зъби, чу още някакъв звук.

Откъм „Гиъри“ завиха светещи фарове, изскърцаха гуми — колата се насочи право към него. Спря, отвори се врата, някой излезе, а от открития багажник скочиха още двама мъже.

— Слава Богу! Момчета, трябва да…

Но те не слушаха. Единият го сграбчи за подутата ръка, друг го хвана за крака и дръпна.